«

»

Разпечатай това Публикация

Ще Те Науча

Ще те науча

Повод да напиша днешната статия е едно отворено писмо на световно известна детска писателка Астрид Линдгрен. Може и да знаете, но нека ви припомня: творбите й са преведени на близо 70 езика (от арабски до зулу) и са издадени в повече от 100  страни.

Аз имах щастливо детство. Но много често, когато сме всички заедно, майка и татко разказват как са пораснали. И почти винаги слушам за едно и също: за лишения и недоимък. И двамата са родени преди втората световна война и детството им е белязано от последствията на една всеобща човешка драма. Купонна система, недостатъчно храна, страдание… Майка разказва, че на село като се счупи прозорец – слагали хартия, защото няма откъде да вземат ново стъкло. Нямало и лепило за залепят хартията, замесвали брашно с вода. Нямало парченце плат, с който да закърпиш дреха, нито даже конец, за да направиш това.

Много от вас са чували подобни истории. Даже сега, когато се опитвам съвсем накратко и бегло да ви въведа в ситуацията – на моето Унихипили му се плаче.

Астрид разказва: Веднъж ме попитаха: „Защо никога не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали?“ Отговорът е: "Защото пиша само за нещата, които познавам, аз не знам какво значи да бъдеш дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм, обаче, че някъде по света има дете, което наистина знае това и което някога ще го опише.”

И ето че великата и любима на милиони хора писателка говори с езика на Хоопонопоно! Нашето подсъзнание, възпроизвежда само това, което е виждало и това, което знае.

Така и майка и татко знаят да «пишат» само за нещата, които познават. Моето Унихипили също толкова години чува тяхната приказка и я знае наизуст. Понякога ми се иска да им кажа: «ПРЕСТАНЕТЕ!  Омръзна ми, писна ми да слушам това!Толкова е тъжно….»

Но аз вече съм в Хоопонопоно и знам, че те го разказват пред мен, за да го изчистя Аз.

Всяко Унихипили повтаря само това, което знае от своята майка – това, което с очите си вижда и с ушите си чува, това, което е почувствало. Някои Унихипили познават само охолството, те не могат да разкажат приказка за това – какво е да си легнеш гладен. Има и други Унихипили – които са научени да си броят стотинките, за да направят сметка от какво да се лишат, за да могат да си купят хляб за утре.

И аз се обръщам към своето Унихипили: «Мое Дребосъче, не е ли време да сменим плочата, която ни разказва тъжни приказки?  Аз вече знам как да направим това и ще те науча. Ние вече имаме Хоопонопоно…» 

И си мисля отново за Астрид, която казва: „Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца”.

Но за съжаление, Унихипили не умее само да пуска програмите. Майката е длъжна да му помага, да му обяснава, да го учи.  Затова и на мен ми се иска да разкажа добра приказка на моето слънчево дете, за да доставя радост и на другите деца, които ни четат:

 «Имало едно време едно Унихипили, чиято майка го научила на Хоопонопоно. Колкото по-дълго детето слушало приказката, толкова по-усърдно се чистело то, защото усещало, че все повече му олеква и то се чувствало все по-спокойно и по-щастливо. Все по-често радостни и непредвидими неща се случвали в живота му. Другите Унихипили забелязали това и  също поискали и те да са свободни и щастливи. И така: Унихипили на всички хора, вещи и животни правели все по-усърдно и с въодушевление Хоопонопоно, а светът ставал все по-хубав и прекрасен.»

Това е само първа част на приказката 🙂

Обичам те.

Share to Google Buzz
Share to Google Plus

Коментари

коментари

Постоянен линк към тази тема: http://hooponopono-chudesa.bg/%d1%89%d0%b5-%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0%d1%83%d1%87%d0%b0/

1 коментар

  1. таня

    Силно Ухинипили! И аз те обичам!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

scriptsell.neteDataStyle - Best Wordpress Services