Category: УНИХИПИЛИ

Сутрешната суета ни настига всяко утро, когато се приготвяме за работа, тичаме за среща. По принцип в този момент човек мисли само за едно – по-бързо да се приготви и да излезе от дома. В този момент не мислиш за никакво Хоопонопоно, забравяш и не се съпротивляваш, когато програмите те носят като на бял кон.

Аз съм организиран и практичен човек. Моите сутрини не са такива суетни, въпреки че никой не е „застрахован“ от тях.

В онова утро ми се струваше, че нищо не върви както трябва. Обикновено сутринта при мен е много динамична, но аз съм вярна на навиците и мой навик е да започвам утрото с практиката Хоопонопоно. Аз ставам изключително рано, вероятно затова успявам да направя всичко. Въпреки че в оново утро моята Хоопонопоно церемония се отложи. За щастие имам цял арсенал от инструменти, които работят за мен в движение.

Трябваше да имам много важна среща, от която зависеше съдбата на мой много скъп човек. Успях да тръгна по-рано, но Пътят ми реши, че е по-добре да ме постави в улично „задръстване“. Като всеки нормален човек ме обзе безпокойство, че ще закъснея.

Не се наложи да тъгувам дълго. Моето Вътрешно Дете ми каза фразата „Обичам те“. Спомних си за моето Хоопонопоно и започнах да прилагам хоопонопоно инструменти.

Часовникът предателски бързаше, а редицата с автомобили не помръдваше. Изведнъж моето безпокойство се замени с мир, спокойствие и равнодушие по отношение на това дали ще успея за срещата или не. Разбрах, че всичко ще бъде наред и ако Създателят реши ще бъда там навреме.

Автомобилите продължаваха да се движат напред със скоростта на костенурка, а на мен вече ми беше все едно. До мястото на срещата оставаха прилично количество километри, а на мен и за това ми беше все едно.

В крайна сметка, не зная как се получи, но успях да стигна навреме за срещата, даже пристигнах 5 минути по-рано. Дори повече! Всичко, което трябваше да се реши, се реши от само себе си в моя полза, без мое участие. Когато пристигнах ми казаха, че всичко, което ми е нужно е утвърдено. На срещата аз трябваше да съм ключово звено в процеса и можеха да ми откажат.

Хо’опонопоно Чудеса се случват. Всеки ден. Може да са малки, но се случват. Важното е да се правят малки стъпки или стъпки в практиката всеки ден.

Обичам те!

«Унихипили» – това е банка със спомени и пазител на нашите опит и емоции от началото на сътворението на света» – повтарят Камайли и Ихалеакала отново и отново… Колко удивително тази истина продължава да се открива за мен с изчистването.

Как спомените се запечатват в подсъзнанието осъзнах след един преглед с Кекалике. Моето Унихипили от векове е било научено да се държи именно така, а не по друг начин… от тук е произлязъл моят опит с отношението ми към всички събития в живота ми. 

Преди няколко дни мъжът ми сподели интересен опит, свързан с чистенето, който за пореден път принуди моя разум да се учуди.

По време на процеса, на който обучават на семинар по Самопознание на «Аз» чрез Хоопонопоно, към него се приближило Унихипили на една наша роднина. И мъжът ми станал свидетел на разговора  между двете унихипили: своето и на гостенина.

Унихипили на роднината заявило: «Аз съм Бог! Аз съм Бог! Аз съм Бог!»

– Ти не си Бог, Бог е в теб! – възразило Унихипили на мъжа ми. «Погледни – Бог е тук, в това цвете, в тази трева, в небето, във всичко наоколо… аз те гледам и виждам Бог в теб…»

Междувременно картинката се променила и Унихипили се преместили на място, което прилича на цъфтяща градина, изпълнена със светлина и топлина.

– Ето… аз съм Бог! – упорито твърдяло още по-уверено в правотата си Унихипили на роднината. Казвам ти – аз съм Бог!

След такава упоритост всеки ще загуби търпение и желание да продължи общуването. Но Унихипили на мъжа ми спокойно и меко продължавало разговора.

Диалогът приключил и всички се върнали при майките си.

 «Само помисли… аз се чистя, а те без мен разговори водят» – възхищаваше се мъжът ми като ми разказваше удивителната си история.

А за мен този пример коренно променя нещата! Ето защо в разговорите с тази наша роднина винаги ми се иска да кажа: «Ти не си Бог… как може да провъзгласяваш Неговата истина…». Нейното Унихипили толкова е свикнало да се въвлича, че тя не може да се държи по друг начин.

Вечерта с мъжа ми отидохме на кино, гледахме филм за космоса. Някой възприемаше сюжета на филма като драма, за някой това е екшън, а за мен отново е знак, че Бог е във всеки от нас, Бог е в теб, Бог е във всичко. Безкрайните простори на космоса са толкова прекрасни и съвършени, че няма ни най-малко съмнение, че Бог е в цялата Вселена. А ние хората не сме тук да мерим силата си с могъществото на Създателя, а само за да приемем Бог в себе си. И в това е нашата сила.

Благодаря!

Откривайки хоопонопоно, навярно много хора си мислят: „Колко хубаво би било да виждаш и чуваш своето дете (Унихипили). Да беседваш с него, да се грижиш за него и заедно да изтриваш спомените и програмите, натрупани за милиони животи. Но… Що се отнася за мен, се оказа, че аз изобщо не съм готова за срещата…

Случи се преди година и половина. Приспах шестгодишната си дъщеря. След като тя заспа, аз си легнах с чувство за изпълнен дълг, завих се, наместих се удобно и… Детски глас ясно произнесе: “Мамо“. И това не беше моята дъщеря!

Сега, поглеждайки назад, аз не мога да кажа, че беше страшно, но все пак аз бях в състояние на шок, който ме скова напълно. По природа съм страхлива, затова ми трябва много малко, за да бъда уплашена. Оттогава не съм чувала Унихипили. Мота реакция вероятно също е била неочаквана и плашеща за моето дете. Навярно и то не е очаквало това от своята майка.

Ихалеакала Хю Лен добре описва в своята статия кой управлява нашия живот. Програмите. В този момент, когато моето Унихипили реши да ми се разкрие, мен ме поведе именно програмата за страх. Аз вече не знам кога Детето ще поиска да поговори отново с мен, но аз вярвам, че това  вече ще се случи в изчистен от мен момент в живота ми, за да мога да чуя „Мамо“ и да отговоря: „Слънчице мое, мама винаги те слуша внимателно…“.

В началото на свое хоопонопоно път, аз постоянно пришпорвах това събитие, аз го исках все повече и повече. Но вече по силата на своя опит мога точно да кажа, че всичко си има своето време! Не е нужно да форсираш събитията, нужно е да се чистиш, за да сме готови да се зарадваме при срещата!

Обичам те!!!

Младата жена днес негодуваше. Мъжът и не бе платил наема за квартирата, в която живееха. Той каза, че…  Да, нещо говореше, обясняваше нещо, което жената не я интересуваше. Тя винаги е смятала, че мъжът затова е мъж, за да обезпечава, а не да хленчи. А негодуваше, защото мъжът и я помоли този месец тя да плати наема с парите, които беше спестила.

„Нямам пари! Похарчих всичко!“ – отговорила жената. Тя винаги се е радвала на възможността  да спестява.

–   Ти чу ли какво каза тя, Тате? – с възмущение монета от пет копейки се обърнала към банкнота от пет хиляди  –  Тя му каза, че нас ни няма! Чуваш ли ли! Как така ни няма, след като ние сме тук?!

— О, да, обидно е някак да чуеш това. Ние сме в добра банка, привличаме още благосъстояние, а тя… Хммм.

— Тате, хайде да отидем при лелката, която е ето там, зад касата. Тя с такава любов ни брои, благодари, обича. Толкова е хубаво, да си с нея. И даже когато не и стигнаха пари, за да изпрати детето си на детски лагер, тя пак продължаваше да е добра с нас, никога не ни е обиждала.

— Прав си, сине! През следващия месец ще измолим за нея премия в размер на три месечни заплати.

А за младата жена през следващия месец се появили непланирани разходи и иска или не и се наложило да похарчи всички спестени пари. 

Макар приказката да е тъжна, това е повод за всички нас… Не, не да се замислим, а просто в този момент да поискаме прошка от своите пари за всички действия и мисли, които биха могли да ги обидят и постоянно да им благодарим, благодарим, благодарим!

В огромен магазин за детски стоки имало отдел за детски колички. Различни видове, цветове, „статуси“. Една количка имала дефект. Дясното предно колело било малко приповдигнато и затова никой не искал да я купи.

В магазина влязла млада двойка. Мъж и жена избирали количка за тяхната любима дъщеря. Погледът на родителите попаднал на много обикновена, но едновременно много слънчева количка. Оранжево-жълтите и ленти ярко я отличавали от „тълпата“. Това била същата тази количка с дефекта.

– Тя ми харесва – помислила майката.

– Да отидем да я погледнем отблизо – казал бащата.

Двойката започнала да тества количката и забелязала дефекта. Жената внимателно погледнала количката и чула в сърцето си: „Такава здрава, грижовна и любяща помощница никъде другаде няма да намерите“.

– Мили, колелото на количката има малък дефект, но именно това оранжево слънчице ми харесва.

– Тогава я купуваме – доволен от избора – отговорил бащата. А и се оказало, че количката не е много скъпа.

Оранжевата количка безумно обикнала семейството, в което работила. И тази любов била взаимна. Тя возила малкото момиченце, което имало проблем с крака: то дълго време не е можело да ходи… И количката толкова добре я разбирало…

Всеки път, когато количката се движела по неравна повърхност, майката чувствала нещо… Сякаш количката я боли. Тогава майката, която практикувала хоопонопоно разказала на количката за изчистването и за инструмента „Обичам те“.

– Ти просто повтаряй този инструмент – обяснила майката.

Всеки път, когато количката чувствала неудобство, умора или недоволство, тя повтаряла: „Обичам те, обичам те, обичам те“. Когато се чувствала добре, тя пеела: „Обичам те, обичам те, обичам те“. Като по чудо дефектът на количката с времето изчезнал, а малкото момиченце най-после проходило!

Количката я обичали всички малки деца около дома, където живее семейството. Те се возели на нея едно друго, возели кукли, плюшени играчки и даже колички. Възрастните се възхищавали на здравината на такава малка и крехка на вид количка.

Любовта на Оранжевото Слънчице стигала за всички. Даже за още две момчета, които се родили в семейството. И до сега тя живее в това, вече пълно с дечица семейство и продължава да служи, да радва и да прави своето хоопонопоно.

Обичам те!