Category: УНИХИПИЛИ

В много учения има понятия за Свръхсъзнание, Съзнание и Подсъзнание. В Хоопонопоно тези понятия не са изключение. За да не ви объркам, няма да използвам тези понятия на хавайски език. Ще ви разкажа простичко. Моето първо висше образование е психология. Сега след време, се удивявам колко малко време са ни отделяли за това. Надявам се, че програмата върви в крак с времето и вече всичко е различно.

Съществува Баща (Свръхсъзнание), Майка (Съзнание), Дете (Подсъзнание). Всеки член от семейството си има своята функция. Бащата е свързан с Бог, той се грижи за Майката. Функция на майката е да учи детето. Майка е всеки от нас независимо от пола си. А функцията на детето, е да се научи да пуска програмите. Именно Детето държи всички програми в себе си. Това го пише навсякъде. Във всички книги. Обяснявам на обикновен език за такива „буквални” като мен.

Който вярва в прераждането, той може да си представи колко животи всеки от нас е живял и на какво ли само не сме научили детето си – съзнателно и несъзнателно. На хубави програми, на лоши програми – всичко това е програма. Задачата на майката в Хоопонопоно е да научи Детето да прави това.

А какво става, когато Майката сама прави това и съвсем не говори на детето? Правилно … Детето само ще гледа. Майката може да се съсипе, произнасяйки четирите фрази без да говори с детето. А Детето ще си „мисли”, че всичко е наред и така и ще си стои с тези програми.

Затова е много важно да се общува с Детето. Иначе се получава като в баснята „Орел, рак и щука”. Всички дърпат в различни страни. Няма цялостност във Вътрешното Семейство.

В предишни постове бях споделяла как моето Дете говореше някому, че то отдавна ме е водило към Хоопонопоно. Радостно говореше. Значи добре съм се потрудила знайно… или незнайно.

Обичам те.

Вътрешното Дете е тази част от нас, в която се съдържат всички спомени. Тези спомени се активират в един и ли друг момент от живота ни под въздействие на външни дразнители във вид на хора, обстоятелства или проблеми. Вътрешното Дете е толкова затлачено със спомени, че често пъти съвсем не му е сладко.

А тук ти, драги ми практикуващ, едва си започнал и вече започваш да очакваш твърде много от него… Още по-страшно е, когато отношенията с Детето изобщо не са уредени, а ти чакаш позитивни промени.

Аз разбирам, че няма веднага да получиш способността да чуваш Вътрешното си Дете, но то си стои трепетно и търпеливо чака да го забележиш. То е живо. Може да ти прозвучи странно, особено за начинаещите, но то е така живо, както всеки член на семейството ти.

Защо плачат хората? От радост… от мъка… от обида. Всеки си има своя причина. А защо плаче Унихипили (Вътрешното Дете?)

Ето при мен вече няколко дни Вътрешното ми Дете плаче. Аз изграждам отношенията си с него вече няколко години. Отношенията ни са топли, забележителни. Защо плаче – не зная. На моя въпрос: Какво се е случило? – все още отговор няма. Да, понякога става и така! Само дето, като го чуеш те пронизва болка и тъга. Какво ли е „изплувало”, което така болезнено е наранило Детето?

Ние разбираме, когато става дума за децата ни. Ние физически ги виждаме с очите си и знаем – това е нашето дете. Но когато става дума за Вътрешното Дете – някак си не го възприемаме.

В навечерието на нова година обърнете внимание на Детето. Кажете му топли думи. Стоплете хладните му ръце, подарете му подарък. Отпуснете гнетящите и тежки спомени. Нека във вашето Вътрешно Семейство има Мир!

Обичам те!

Обичам Хоопонопоно за това, че не е нужно да се концентрираш и да му посвещаваш специално време. Всичко се прави пътьом, в движение. Правиш си нещо и проговаряш фразите. Независимо от това, че Хоопонопоно съвсем не е за резултатите, резултати все пак има и то удивителни.

Неотдавна бях свидетел на едно чудо. Преди няколко дена в мен избухна неимоверна злоба. За щастие Вътрешното ми Дете, обучено за няколко години практика, веднага ме хвана „за ръка” и бързо направи изчистването.

В поривите на злоба ние не сме в любовта, не сме в мир. А след като веднъж не сме в мир, значи действаме от злоба и сме готови да унищожим всички и всичко по пътя си. Всичко това е само реакция, възникваща при проиграване на памет в подсъзнанието.

Номерът е в това, да не се поддадеш да реагираш, а мигом да започнеш да се чистиш. Това обаче никак не е лесно да се направи.

Понякога реакцията може да бъде толкова силна, че сам не разбираш, какво правиш. В това състояние ти просто действаш като марионетка и не можеш да спреш.

Забелязала съм, че в състояние на силна злоба, започнеш ли изчистване, ти спираш да бъдеш кукла на конци. Отчетливостта и яснотата в ситуацията  се появяват достатъчно бързо, а заедно с това идва и безметежността.

Злобата, това е памет, мъртва памет, която ние някога вече сме преживяли, махнали на една страна  и утаили в своето подсъзнание. Да се живее в «мъртвост» е некомфортно и неизгодно, когато съществува друг път, пътят на Мира.

Обичам те!

В Хоопонопоно е много важно да работиш със своето Вътрешно Дете. Какво означава да работиш? Неееееее, това не е да копаеш земята и да полагаш тухли . Макар че и това е възможно.

Работейки с Детето, (или както аз обичам да казвам Хлапето) се подразбира всекидневен разговор за природата, времето и за Хоопонопоно. Важно е да научиш Детето да го прави. Как? Много е просто. Диалог! Аз си говоря на ум или на глас, когато няма никой наоколо . Главното е То да слуша и вижда всяка моя крачка!

В началото на моя Хоопонопоно път само докато започна да говоря с Хлапето, чувах отговора като мигновено отпускане на тялото, прозяване. Постепенно то започна да ми отговоря вече с думи.

При всекидневна работа с Детето, то вече ще прави Хоопонопоно автоматически, даже когато вие спите или говорите с началството! Аз все повече и повече обичам своето Вътрешно Дете!

Защо е нужно да се работи заедно с Детето? Защото то държи в себе си цялата информация, всички програми. В този живот или в минали животи, аз като негова Майка съзнателно или несъзнателно съм му насадила тези програми, а може да е и по-лошо от това – изобщо да не съм общувала с него. Забравила съм го.

За щастие с помощта на Хоопонопоно нашето Вътрешно Семейство се събра отново. Сега вече ние хонопонираме заедно!

Ето из онези дни пътувам с теснолинейката, работя докато пътувам (за щастие има Wi-Fi ) и чувствам, че съм една такава никаква, уморена. Мисля си, че трябва да продължа. Трябва да предам проекта в срок. И изведнъж моето Вътрешно Дете ми казва: „А може ли да поспим?” То винаги знае какво е най-добро за мене. Грижовното ми то! Заспах на секундата като отсечена, а когато се събудих, се оказа че съм спала всичко на всичко 10 минути, макар да се чувствах, като че ли са били няколко часа. Възстанових силите си и отново се хванах за работа.

Така че, слушайте Дечицата си, говорете им и ги обичайте!

Между другото като пишех, явно му хареса това, което пиша. Детето ми ми каза: "Thank you very much!"

Обичам те!