Тъжна Приказка

Младата жена днес негодуваше. Мъжът и не бе платил наема за квартирата, в която живееха. Той каза, че…  Да, нещо говореше, обясняваше нещо, което жената не я интересуваше. Тя винаги е смятала, че мъжът затова е мъж, за да обезпечава, а не да хленчи. А негодуваше, защото мъжът и я помоли този месец тя да плати наема с парите, които беше спестила.

„Нямам пари! Похарчих всичко!“ – отговорила жената. Тя винаги се е радвала на възможността  да спестява.

–   Ти чу ли какво каза тя, Тате? – с възмущение монета от пет копейки се обърнала към банкнота от пет хиляди  –  Тя му каза, че нас ни няма! Чуваш ли ли! Как така ни няма, след като ние сме тук?!

— О, да, обидно е някак да чуеш това. Ние сме в добра банка, привличаме още благосъстояние, а тя… Хммм.

— Тате, хайде да отидем при лелката, която е ето там, зад касата. Тя с такава любов ни брои, благодари, обича. Толкова е хубаво, да си с нея. И даже когато не и стигнаха пари, за да изпрати детето си на детски лагер, тя пак продължаваше да е добра с нас, никога не ни е обиждала.

— Прав си, сине! През следващия месец ще измолим за нея премия в размер на три месечни заплати.

А за младата жена през следващия месец се появили непланирани разходи и иска или не и се наложило да похарчи всички спестени пари. 

Макар приказката да е тъжна, това е повод за всички нас… Не, не да се замислим, а просто в този момент да поискаме прошка от своите пари за всички действия и мисли, които биха могли да ги обидят и постоянно да им благодарим, благодарим, благодарим!